Дървото
Растеше в старата гора,
едно дърво високо.
То радваше се на света,
не виждаше жестокост.
Отпред го гледаше Балкана,
със снежните си върхове.
Отляво равнина простряна,
в зелено-жълти цветове.
В земята корените свои,
дълбоко бе забило.
В короната му птички волни,
гнезда си бяха свили.
И вечер слънце щом се скрие,
далеч зад планината,
пристигаше при туй дърво,
вълчицата саката.
Във него верен тя откри,
приятел и дружина.
Във слънчеви и мрачни дни,
компания любима.
Така минаваха си дни,
години безметежни.
Вълчицата и туй дърво,
живяха си чудесно.
Но ето, че във ден мъглив,
дървар в гората влезна.
Огледа се. И без да мисли,
дървото гордо, резна.
Погледна за поледен път
света... и с шум се свлече,
а птичките в короната му,
отлитнаха далече.
Там нейде в старата гора,
вълчицата саката,
отиваше си от света,
с куршуми във главата.
Тук свършва вече моят стих,
за двамата другари.
Макар да няма весел край,
история е стара.
© Христо Костов All rights reserved.
