Всички рано или късно ще отлетят,

може би в ежедневието си не искат да горят.

Клоните вече не са утеха...

Свободата и смелостта мястото им заеха.

Старото стъбло - основата на всичко живо,

клоните и листата - обвити в чувство унило

карат ги да потърсят навън свободата

и в нея да открият, чиста, красотата.

Уж с желание дъбът им казва "Полетете!",

ала всъщност жално моли "Останете...".

"Останете, аз съм вашата опора,

в клоните ми няма място за тъгата и раздора."

Въпреки бащините думи, те изчезнаха в небето.

А дървото си остана сам-само проклето...

След години те се върнаха, повикани от странно чувство -

на мястото на дъба им вече беше пусто...