* * *
Много пъти се чувствам сам.
Много пъти изпитвам тъга.
Много пъти съм неразбран.
Много пъти потъвам в мъгла.
Тогава имам нужда от вяра.
Тогава имам нужда от път.
Тогава имам нужда от хора,
които до мен да вървят.
Когато се усещам изгубен,
изтръпвам от страх
и заплетен във високите бурени,
вървя и падам пак.
Наранени са не коленете ми,
капе, тече и шурти...
Най-много кърви от сърцето ми,
разкъсано от безбройните ми борби.
Откъде иде стремежът ми
да показвам, че заслужавам,
откъде е желанието,
като падна и пак да ставам?
Воден от тихата лудост,
смазан от всички борби,
живота си го живея за жалост,
докато смъртта ни раздели!
© Николай Стамов All rights reserved.
