Един човек, а всъщност всичко
Не бе до мен, когато имах нужда!
Не бе до мен, когато бях сама!
Не бе до мен, когато в мрака тънех!
Не бе до мен в онази зла тъма!
Болеше ме, боли ме и сега.
И не спира, не ще спре това!
Уплашена, мразеща света,
крача бавно към твоята врата.
Но спирам, в сълзи обляна пак,
копнееща да свърши този мрак.
И не продължавам - там стоя,
вкочанена от студа.
Бавно, протягайки ръка,
докоснах звънеца на бялата стена.
Отключи се желязната врата
и страхът във мене сякаш надделя.
За миг помислих да избягам аз,
страхувайки се да те зърна пак.
Но там вече бе ти,
взирайки се в плачещите ми очи.
И без да кажем нито дума двама,
прегърнахме се на мига.
Прощавайки си всички грешки,
разстлахме гъстата мъгла.
И тогава, целувайки те нежно по врата,
казах повече, отколкото със думи бих могла!
И доказа, че си ме разбрал ти,
притискайки ме силно към своите гърди!
© Йорданка Пенкова All rights reserved.
