Глъч, шум, животът кипи...

Минават трамваи, тролеи, коли.

Стоиш и гледаш напред в светлината

и чуваш кънтенето на тълпата.

Сред нея вървят и високи, и ниски,

звучат гласове на далечни и близки.

Усещаш как някой забързан се спира

и твоето рамо нехайно опира.

Обръщаш се, грешка, било е случайно,

не се случва нищо необичайно.

С поглед посрещаш крайпътните будки,

минават поредните дълги минутки.

Сред шумните и непознати минувачи,

сред работещите на улицата продавачи,

в миг нещо събужда в тебе усмивка,

озарява те мисъл за кратка почивка.

Пресичаш пешеходната пътека и ето...,

пред теб е красива градинка, където -

има няколко пейки полускрити

и едно -две барчета открити.

Избираш си пейка и сядаш на нея,

в туй време по цветната близка алея,

в ръцете си, носещи кръгли близалки,

претичват пищейки дечица - две малки.

По тях, угрижени и запъхтени

подвикват майките им запотени.

С играчки и чанти, с куп залъгалки,

прибират те с мъка дечицата малки.

Седиш си, безгрижен, но вятър полъхва,

и мислиш си вече, че шумът заглъхва.

Но точно тогава едри капки дъжд

пръсват се пред теб, изведнъж.

Близо до няколкото пейки полускрити,

от едно – двете барчета открити,

втурват се хора, кой с чадър, кой с дъждобран

да се прибират по пътя избран.

Ставаш, мокриш се, нямаш чадър,

но пък някакси чувстваш се ведър.

Вече си на тротоара, отсреща

и там почти същото те посреща...

Глъч, шум, животът кипи...

Минават трамваи, тролеи, коли.

Стоиш и гледаш напред в тъмнината,

и чуваш кънтенето на тълпата.