Един, два приятелски стиха
Далече...
разпръсна ни живота,
показал хилядите си лица,
падахме и ставахме,
но не загубихме човещината
в нашите сърца...
Обичахме и страдахме,
любовите ни покосиха,
но винаги оставахме,
в един, два приятелски стиха.
Умираха край нас годините,
празнота ни обладаваше,
закрила даваха роднините,
но някак приятелството надделяваше.
И никой не успя да раздели
три детски малки ръце.
Щом смъртта ни покоси,
сърце се вкопчваше в сърце.
Тайните си не споделяхме,
без думи се обичахме.
И никога не се разделяхме,
на други се не вричахме.
Нямаше нужда от слова,
очите говореха,
сред двама бях само една,
вашата нежна, малка, крехка
жена...
Колко ме пазехте,
бдяхте... обичахте...
всеки намразвахте,
щом ме отричаше...
Далече сте...
днеска по-далеч от преди,
всеки живее със своите
болки и своите беди...
Но отдалече една сълза
в съня ви бди...
И идва бързо, щом в очите
напират мечти...
Да полетим в безкрайна синева,
към нашата далечна,
детска страна...
© Свобода All rights reserved.
