В ден като всички други се събудих
и през нощта стария ред неусетно аз пропъдих!

Нещо у мен се бързо разгоря
и неспособен бях да го възпра.
Опитах настрана да стоя,
но не можех да си го причиня.

Пишехме уроци на дъската,
но уви моят ум не бе заинтересован от алгебрата.
Теглеше ме нещо да извърна поглед назад,
където виждах една благодат,
караща леденото ми сърце
да трепка кат мъничко перце.

Исках само да ѝ кажа колко я обичам,
Разкайвам се и днес, че още го отричам,
Имайки я за приятел най-добър преди,
Не можейки едно здравей да й кажа веч дори.
Аз сам съм си за това виновен
и ще си сърбам сока отровен.

Обичта ми към теб е безгранична.
Исках само да стане реалистична,
но от страх да те не загубя
реших набързо от живота си да те прокудя.

Сега тъна в размисли дълбоки
и душата ми се цепи на две.
Бразди и каньони широки,
разделят света ми като за сефте.

Изгубя ли те окончателно загивам
и любовта си към теб уморих се да отричам.
Искам само силно да те прегърна
и затова съм готов и света да преобърна!

Както за рибата водата е живот
и за хората времето е антидот,
така ти за мен си спасение,
от което черпя вдъхновение.

''Обичам те'' го казвам за път последен или пръв
и искам да знаеш, че за мен светът не е веч сив,
когато погледна във всевъзможните нюанси и багрила(дъгичка)
на твоята светла и чиста душа!