Единствена жена

                                                  Единствена жена

                                           Аз цял живот съм по света пътувал,

                                           от борове и палми свят колко съм жадувал,

                                           копнял съм много и съм се страхувал

                                           и смях отиващ си все съм сънувал.

                                           С колко хора весел съм се срещал  

                                           и колко болки с пулса съм усещал,

                                           жени съм срещал с устни от умора присвити,

                                           от любов владееща живота но отишла си,

                                           дори изтривал съм им аз сълзите.

                                           И смял съм се, и толкова съм плакал,

                                           като листо стоял съм увиснало в мрака,

                                           от всичко е увиснала душата,

                                           от сълзите ми се е размазвала луната.

                                           Безумно смял съм се, безумно плакал

                                           и колко рейсове съм дълго чакал,

                                           с прегръдка женски рани съм лекувал,

                                           дори на красотата им аз съм се любувал.

                                           Живеел съм за всеки миг, живеел,

                                           живях с неща които са излишни,  

                                           копнеел съм за хиляди радости, копнеел,

                                           съвсем забравил мигове предишни.

                                            Пред гледки гърлото ми с нож срязващи съм плакал,

                                            тъгувал съм когато звезда изчезва в мрака,

                                            аз нощи лунни хиляди съм плакал,

                                            че щом настъпи мрак ме някой чака.

                                            Една, една-единствена жена,

                                            на фея тъмнокоса тя прилича,

                                            миг- люляк ароматен дарява за деня,

                                            единствена от всички ме обича.   

                                             Тъй става че от нея все далеч съм,

                                             на чужда хубост мъжки се любувам,

                                             не знам защо от мен не се отрече,

                                             сълзите и усмивката сънувам.

                                             С хиляди сълзи съм имал среща,

                                             дланите до тях имали са допир,

                                             тъгата женска раждала мигове горещи,

                                             а по гърдите ми душата тропа.

                                              За сълзи на една жена подканва,

                                              да мисля аз за тях да не забравям,

                                                до късно чак се леят те от рано,

                                                поредна вечер пак далеч останах.

                                                Единствена жена – сълзи за мене,

                                                от липса и любов и нощем, денем, 

                                                знам липсва ѝ една любов тъй свята,

                                                тежи щом в празна стая стои изпълнена с мечти душата.

                                                Аз цял живот съм по света пътувал

                                                и болка съм поемал и как съм се страхувал,

                                                жени безброй но нямам единствена от всички,

                                                за мене тя трепери и много ме обича.  

                                                 Във вечер лунна уморен аз се завръщам

                                                 вкъщи и отново имам всичко,

                                                 на лампа загасена най-сетне аз прегръщам

                                                 жена единствена в живота ми нелесен

                                                 за мене дето страда защото ме обича.

                                                 24.03.17