В тази мотриса
се качваме
щастливо разплакани,
освен кувиозно подранилите
и свикнали с тясното.
Перфорирани
с триизмерна плоскост
и вродено дефектирани
с механичност.
Навличаме
униформени самоличности
и воним
на фабричност.
Зад прозореца
подвижната панорама
е щампована
със стъкло.
И пречупена
през късогледство.
Бавно коловозът
ни извървява
по гръбначния стълб.
И внезапно свършва
една спирка
по-близо
до Бог.
© Мария Василева All rights reserved.
paloma66
Изгубих се в посоките на дните. Сърцето ми мълчи. Разнопосочно! Живея си (на някого в очите) Умирам ...
Моли се само да не ти се случа, че второто ми име е проблем Не лъжа, знаеш, но ще се науча. През куп...
Alex.Malkata
Моя тиха и вярна тъга... с дъх на есен и почва дъждовна... Спри на моите устни сега и кажи ми: Защо ...
voda
Ти гроб си нямаш. Но едно бесило издига чак до небесата ръст. Земята, дето беше те родила, под него ...
Anita765
Тя стъпи на прага – ефирна и лека, и в кръчмата стана по-тихо от храм. Как зяпаха всички! И питаше в...
askme
Навярно за последно днес ти пиша... Не ми се пише вече. Вече не. Но няма как да спра да те обичам. Н...
For the best experience, use our mobile app. Install it from Google Play.
