Едно
Щом стъпя върху голата земя,
жалкият ми егоизъм се стопява.
Превръщам се в прозрачна светлина,
пронизваща вселенската забрава.
Очите ми са стъклени врати,
през тях минават всякакви заблуди.
Понякога поглеждам през сълзи
и чакам да се случи ново чудо.
Къде е истината, питам се насън,
забравил, че забравата лекува,
а капките дъждец в листата вън
са само мъката на този, който чува.
И всичко край мене се слива в Едно,
през дупката в покрива виждам луната.
Проскърцва във утрото снежно дърво,
във чашата с чай съм налял пустотата.
Земята се ражда от всяко небе,
а всичко е бяло. Каква тишина...
Без нищо да правя, тревата расте.
Светът е магия. Тук и сега.
В стихотворението са използвани модифицирани цитати от книгата "Дзен - джобен пътеводител" на изд. Кибеа.
© Йордан Илиев All rights reserved.
