Едно дете стоя на пейката пред входа
Четвъртък бе...
Слънчев ден,
ден прекрасен,
но не съвсем...
Едно дете стоя на пейката пред входа.
Това дете не смееше да прекрачи прага.
То плачеше и бършеше сълзите,
то плачеше и не можеше да си поеме въздух в гърдите.
Сълзите давеха го и душаха,
но дори и те не можаха,
не можаха да го убият и от света завинаги да го скрият.
Това дете бе малко, сладко и наивно,
това дете не бе готово за това,
не бе готово за света.
То плака,
то стоя пред входа,
а аз гледах го през балкона...
Гледах го и в мойте очи сълза се появи,
но не слязох да го успокоя.
Нека си поплаче,
нека удави болката.
Знам, че го боли,
знам, че го души.
Знам, но това е реалноста.
Понякога жестока е дори с малките деца -
те, които са с чиста душа
и не са сторили нищо грешно,
нищо, с което да заслужат болката.
© Карина Кирова All rights reserved.
