Едно кафе без мляко
Копнея за онази юнска сряда,
когато в девет още ще е светло.
Да седна там, където Мракът сяда.
И да му сръбна глътка от кафето.
За простите неща да го разпитам —
такива скучни, мрачно-ежедневни.
Да, риск е, но си струва да опитам
в очите му да стана непрогледна.
На ласката ми той ако отвърне...
О, светъл ден! Не знам какво ще правя!
Но даже цяла в нощ да ме загърне,
с минута-две поне ще го забавя.
За тези, дето привечер се носят
по двойки из града, като воали.
И, влюбени, секунда още просят —
разцъфналата нежност да погалят.
За щурите съседки хлапетии,
с последните лъчи подели жмичка.
И малко светло време за ония,
които към дома вървят самички.
За майките, бащите и децата,
живота натоварили в багажник,
пътуващи измежду двата свята —
мечтите и познатата етажност.
Минута или две и за поета,
по залез пак приседнал на балкона.
Той с думи, както се полива цвете,
в душата си отглежда беладона.
За себе си не смея да поискам
отсрочка в тази млада юнска вечер...
На Мрака може бързо да му писне
и в миг да се усети, че му преча
в сатенената черна пелерина
деня разлят полека да попие.
А в десет, като прима балерина,
луната с арабеска да открие
поредния космически спектакъл.
Нима ще знае някой, споделили
на пейката едно кафе без мляко,
че с Мрака тихо сме се разменили?
© Пепа Петрунова All rights reserved.
