Едно самотно сърце
Спи бездомникът до Billa и сърцето го боли.
Нѐгли дните са котѝло на излъгани съдби?
Той по пладне ще засвири в едноока самота,
без площадни панаири, сам в потока на света.
Беше грешен и пострада. Изостави го жена
и пропи се – за „награда“ отлетяха и деца.
Почерня небето наше, то продъни се от юг,
заваля и се изплаших, че отиваш си оттук.
Светлината на покоя пак приижда на рава̀н,
че душата ми е твоя – от столетия го знам.
Скита в дланите човешки и ранена се крепи,
свита в дрипавите дрешки и позорните молби.
Моля те да ме подминеш по пътека от звезди.
При вида ми ще застинеш и мигът ще те гори.
Спи бродя̀гата до Billa и бленува те на глас...
Ти протягаш ли се, мила, към съсипаното аз?...
© Димитър Драганов All rights reserved.
