Ех, душа – чергарска орисия
Скита, броди, няма дом и двори,
ни възглаве. Сън да я обори.
Кукувица – тъжна без адрес е,
кука не навреме. А е есен.
Нощ я крие, слънцето гори я...
Ех, душа – чергарска орисия.
Сто магии знае, а не казва,
самодивска риза с бяла пазва,
облече ли вятърът замира,
на коляно чупи златна лира.
Сбира я тя после на парчета,
та по пътя тъмен да ѝ светят.
Пътят е без край и без начало,
хора нийде. Пусто опустяло,
Който род ѝ беше - вече не е,
тя напук върви. От мъка пее.
Гледат я– уж шапка на тояга,
лудият от нея даже бяга.
Но ще дойде пролетта ѝ късна,
ябълките розов цвят ще пръснат,
ще отвори вятър тежки двери,
скитницата обич ще намери.
Нейна си е... Знае ѝ адреса,
месец да кумува ще калеса.
И без сватба, и премени бели,
гости ще са слепите недели.
Скитницата тиха и смирена,
дом ще има... Цялата вселена...
,
© Надежда Ангелова All rights reserved.
