Ехо
ЕХО
За какво ти е път,
щом напред е прозрачната зима...
Ненчо Славчев, “Следа”
За да станеш далечно ехо,
трябва да бъдеш гръм.
Славимир Генчев, “Сигнал”
Все още търся път.
Не се надявам
да прекося прииждащата зима –
настъпва бавно бялата държава,
подир която няма да ме има,
но път е нужен.
Нужен е, защото
той сам е диря, в камъка вдълбана,
следа от стъпките ми през живота
и обещание, че ще остана.
Не като плът – не е възможно, зная,
но споменът е траен, даже вечен;
остават само спомени след края
като затихващ звън, ехтеж далечен...
Затуй е нужен път – за да ме води,
за да е струна, опната пред мене,
с най-простата, но вечната мелодия,
която ще е – може би! – спасение.
Съгласен съм да бъда ехо в здрача,
и стихвайки, да отзвънявам само,
като самотен дъжд, когато плаче,
като мираж или като измама.
Защото спомен в ехото се скита –
като сребрист напев, като утеха...
Макар и аз понякога да питам:
а бях ли гръм, та да остана ехо?
© Валентин Чернев All rights reserved.
