Гласът на сърцето ми замира,
с усмивка говорело до вчера.
Под ръцете ми твоят ритъм спира,
за мен единствено задъхан и верен.
А кънти в тебе ехото на страха,
до скоро бил единствено пълнеж.
Събудено, разпиляно от прахта,
превърнало листите на календара в палеж.
Разлистени с пламенна жарава,
оцелели единствено в съня.
Сега попиват те в забрава...
Остави ги! Не им давай живина!