Напуснал уютна утроба,
разтварям пред слънцето гръд.
И с поглед обърнат към гроба,
запрашвам по божия път.
А пътят ми къс или дълъг,
кодиран е вътре във мен.
С горчив или с сладкия залък
изпращам аз земния ден.
А моята стъпка е тътен
по тази земя - барабан,
и носен от вятър попътен
достигам до божи таван.
Потъвам в вселенски пространства
кат ехо от земния свят
и сливам се с нейните тайнства
във корен, във пъпка и в цвят.
© Никола Апостолов All rights reserved.
На уличка тиха далеч от пазара, под склопа на цъфнали млади липи, старица, изпита от болест коварна,...
Моли се само да не ти се случа, че второто ми име е проблем Не лъжа, знаеш, но ще се науча. През куп...
paloma66
АЗ СЪМ! Поетесата Еди Коя Си. Дето в стихове те облича. Ти - не беше ли мъж на жена си? Нямам идея з...
argonyk
Прибраха стадата – не нàйдоха пàша. В хамбарите тичат уплашени мишки. Гайдарят допива поредната чаша...
voda
Ти гроб си нямаш. Но едно бесило издига чак до небесата ръст. Земята, дето беше те родила, под него ...
askme
Навярно за последно днес ти пиша... Не ми се пише вече. Вече не. Но няма как да спра да те обичам. Н...
For the best experience, use our mobile app. Install it from Google Play.
