Елегия
Зората кървава облива
издигнат от мъглите свод,
отеква ехо колебливо
и сторва сред гората брод.
Брилянти капки се отронват
от листите със цвят на плам,
а вихри ледени прогонват,
врага най-зъл от моя храм.
Злокобни сенки на талази
се втурват стръвно и към мен,
но мракът ми ще ме опази
от злия им нетленен плен.
Пращят в огнището горящо
копнеж, ненавист и мечти,
отвъд живота ги изпращам,
накрай вселената почти.
Наметвам плащ от звездопада,
мълвя магия на дланта,
че къс от вечност си откраднах,
върха да взема във бранта́.
Но иде миг да се разплащам,
душа да меря със везни.
Тъй скръбно клони се поклащат
че сякаш ги за мен боли.
За нищо аз не съжалявам,
че пътя, който си избрах,
макар неясна, но остави
следа, утъпкана с ища́х.
Затуй ме тука оставете
под свода от мъгли с бръшлян
бодливи рози засадете,
да пият те от моя блян.
Не си отивам безвъзвратно,
духът ми броди без покой.
Вдъхнете бавно аромата,
в цвета уханен дреме той...
© Мария Митева All rights reserved. ✍️ No AI Used