Есен
Тровя залезите мъртво пияни в теб.
В картините ми се чукат черни котки с восъчен сладолед,
те мечтаят мрака в моята душа.
Където кръвта пада със есенните листа,
където мислите са разпиляни гарванови пера.
По тях влакове минават,
над тях черепи изгряват.
В едно от купетата твоят разум гние,
отровна змия от черна сълза в ъгъла пие...
Краят близо е, вратите много.
Любовта ми разруха е в безкрайността,
краят близо е, аз разрушавам любовта
на стотици парчета
и безброй небета.
Разумът гние,
в него бушуват морета.
Въпроси обезумели се дуелират,
въпросите си от въпросите им моделират,
а нашите души умират,
нашите души умират...
Искаше ми се да бяха
букет от буря и цветя,
откъснати от демон за любимата си,
когато костите сливат се със нощта.
Но пиянството ми пие от своята самота,
защото кръвта пада със есенните листа
и превръща се в зелена прах,
в прашен залез,
в отрова мъртво пияна от теб.
Всичко е есен
и всичко се променя.
© Давид All rights reserved.
