Есен, есен, златна есен
Есен, есен, златна есен,
с лъх докосна ти гората.
Тих ветрец напява песен,
с мек килим покри земята.
Идваш в моята градина...
с обич, с вяра, с дух младежки.
И припомняш ми в картини
всички спомени момчешки.
С топло време, с дни чудесни,
носиш малки изненади.
С твоите любовни песни
и с жени красиви, млади.
Цял живот се чудя, мая,
в тях защо мъжът се вглежда?
С лирата ги величая
и живея със надежда.
Идвам със надежда в парка,
правя утринна разходка;
Де да имах си другарка –
мъдра, хубава и кротка...
Мина времето, когато
имах аз добра съпруга.
Тя замина от Земята...
Търсих... не намерих друга...
Ти за мен бе помислила
и приятелка дари ми,
тъй чаровна, нежна мила,
че сърцето покори ми.
С тебе есен, мила есен,
пак завърна се жената,
музата на тази песен –
шест години недопята.
Ах, ти, есен, златна есен,
моята душа е млада.
И любовната ти песен
слуша с истинска наслада.
Ти с любов дари ме, мила,
с щастие през дните тежки,
казват тя е Божа сила –
крепост за рода човешки.
Моят звезден знак ме води
вред, в полята, по дъбрави.
Вечер всред звездите броди,
песни пее, Бога слави.
С дари зрими, невидими,
нека ти си плодовита,
чакам звънките ти рими
с обич и любов пропити.
Есен моя, златна есен,
ти с приятели събра ни,
твоята лирична песен,
лек балсам за всички рани!
14,30 ч., 13 октомври 2006
("Повеите на любовта" - първа книга)
© Иванъ Митовъ All rights reserved.
