Есен край морето...
Есен край морето...
(елегия)
Чадърите висят надолу
и плажът е като пустиня...
Две чайки спорят... Нищо ново...
То... просто лятото отмина!...
Морето на деня приглася
една вълна в прибоя ляга,
следите в пясъка отнася
и пак завръща се веднага...
Жена и Мъж вървят по плажа
със елегични силуети,
обсъждат нещо, явно важно,
но видимо от гняв обзети...
... А този ден едва започва
и утринта е толкоз свежа,
и палав бриз край тях източва
вибрации от нежна мрежа...
„На попрището във средата”*
дали безумно закъсняла
не е помислила жената:
за „нова страст“ и за раздяла?...
Илѝ: във възрастова криза
и той в по-млада се е влюбил,
и тъй надява се „на виза“ –
за Ново прелестно безумие!?...
А Есента сега загатва,
(за жалост някак си подмолно!),
макар да я наричат „златна”,
че идва: Време меланхолно...
И други ценности човешки
излизат вече „на тезгяха”,
и вместо пориви лудешки –
копнеж за зáвет в тиха стряха...
... Вървят и карат се по плажа
два силута елегични...
Какво ли имат да си кажат,
щом тръгват в пътища различни?!...
Като абсурд от стар театър
с игра трагична на антики...
... А свил внезапно бурен вятър
люлее ги като тръстики...
Едно време в Океана
*Данте Алигиери
© Коста Качев All rights reserved.
