Есен край морето...

(елегия)

Чадърите висят надолу

и плажът е като пустиня...

Две чайки спорят... Нищо ново...

То... просто лятото отмина!...

Морето на деня приглася

една вълна в прибоя ляга,

следите в пясъка отнася

и пак завръща се веднага...

Жена и Мъж вървят по плажа

със елегични силуети,

обсъждат нещо, явно важно,      

но видимо от гняв обзети...

... А този ден едва започва

и утринта е толкоз свежа,

и палав бриз край тях източва

вибрации от нежна мрежа...

„На попрището във средата”*

дали безумно закъсняла

не е помислила жената:

за „нова страст“ и за раздяла?...

Илѝ: във възрастова криза

и той в по-млада се е влюбил,

и тъй надява се „на виза“ –

за Ново прелестно безумие!?...

А Есента сега загатва,

(за жалост някак си подмолно!),

макар да я наричат „златна”,

че идва: Време меланхолно...

И други ценности човешки

излизат вече „на тезгяха”,

и вместо пориви лудешки –

копнеж за зáвет в тиха стряха...

... Вървят и карат се по плажа

два силута елегични...

Какво ли имат да си кажат,

щом тръгват в пътища различни?!...

Като абсурд от стар театър

с игра трагична на антики...

... А свил внезапно бурен вятър

люлее ги като тръстики...

Едно време в Океана                                

*Данте Алигиери