Есенни уроци
Есента е... многолико и сложно понятие.
Днес тя кротко ме учи да я разбирам –
с боси стъпки по шумата пише соната
и нехайно оставя вятърът да я изсвири.
После ме ослепява с най-светлия лъч,
за да докаже, че виждам и мижейки,
задрасква с усмивка тъмните бръчки,
набраздили сърцето, спънато в грижи.
Боде ми ръцете с живот на Задушница,
лекува ми раните с кипнало младо мерло,
рисува натюрморт – сухи клони и круша,
върху дървото, което не помни, че е само.
Задълго не диша. Обзалагам се, че нарочно.
Иска да не забравям, че зимата е константа.
С циганска песен за края си взима отсрочка,
изпраща хербарий в писма без адресант,
търкулва смеха си подобно на пъстро кълбо
до самия предел, до последния нерв на вълните.
И не чака дъжда, напук не го чака, сто на сто,
а сама на брега беззвездните нощи оплита
в карамелено топло, безкрайно спокойствие,
за което отдавна, невъзможно отдавна е време.
Есента си отива. Намига, целува ме свойски...
Аз... не разбирам никой, който прилича на мене.
© Даниела All rights reserved.
