Есперанца

... забравям.

Мозайката на дните се подрежда

в албума на изминалото време

без имена, като откъснати копнежи.

В гръдта ми стенат ветровете,

донесли спомени за листопада.

Разходка по самотните алеи на болката не ми допада,

защото лабиринтът е коварен

и повече от всякога опасен.

Упойка срещу истината нямам,

а алкохолът не помага вече...

На плещите ми вечерта се свлича,

разкрила сластно цялата си прелест.

Безстрастно и критично я оглеждам,

от блудната ù красота поканен.

Макар и тъй студено нежна,

нуждая се от нейната измамност,

за да дочакам утрото...

с надежда!