Фениксът
Времето през мен протича,
сякаш бледа призрачна река,
а нощта пред мен съблича
в самота облечени тела.
Бягам с вятъра напролет,
а наесен къпя се с дъжда
и не спира тоя полет
към спомени покрити със ръжда.
Бързо в мен поглъщам ден след ден,
а нощта искряща крие чудеса,
леден сякаш съм от мрамор сътворен,
да изгрее слънцето желая в ясни небеса.
Минали звезди над мене греят
и ми нашепват тайнствени слова,
шумни птиците ще онемеят,
щом фениксите огнени аз призова.
© Златко Тошков All rights reserved.
