Sep 17, 2010, 7:14 PM

Философия на кризата

631 0 2

Безличен ден по счупените селски улици,

отражение на един въздъхващ свят.

И пътен знак ръждив със нож  и вилица,

напомнят за суровия мизерен глад.

И кални плочки, богато украсени,

инкрустирани с чакъл по път разбит,

болезнено във самотата своя стенат.

С асфалтови сълзи е подлезът пропит.

А там, на уличка застлана с тухли,

от паднал зид, безпомощно изгнил,

се подава малко бяло магазинче,

с паднал надпис Бакалия "При Страхил”.

По детски светват очите на човека,

щом врата звънне в свой печален стон,

очакващ да получи някоя банкнота мека,

за последната бутилка „Народен Ром”...

И зад ресните малка суха сянка се подава,

и блясват тихо зачервените очи,

и бледи думи „Тука алкохол продаваш ли?

Продай ми, моля те, за тез пари!”.

Но продавачът видимо и съвестно отказва

да е съучастник на грозния порок,

който обезобразил е, сякаш че проказа,

сполетяла е невинния безхлеб човек.

Решил отдавна, след тежко бреме,

да се лекува от пороците си сам.

Макар че трябвало да бъде временно,

порокът се превърнал в по-голям...

И тъй, щом вкусел от шишето кръгло,

отнасял се в мечтания блян широк,

но трупал в съзнанието си мътно

огромни заеми във алкохолен влог.

И когато се събудел, дошъл редът да плаща,

лекувайки махмурлука с алкохол,

но Данъчните на съзнанието не прихващали,

а го глобявали с огромен бандерол...

Бандерол – изрисуван в очите зачервени,

просещи мастика в малкия магазин.

С треперещи ръце подава парите изгорени,

за да усети вкуса кристално-син.

След кратка сделка купувачът си отдъхва,

вкусил новата мечта със поглед див.

А навън денят отива май към мръкване

и продавачът сбира оборота си лъжлив.

Със тежки мисли за спечелените десет лева,

прибира в касата хартиения касов бон

и поглед към картичка от френската Ривиера,

украсена в тъмнината от жълтеникав тон.

-Ех, защо наказваш го, Боже, със безхлебие?

И го превръщаш в жалък просяк-роб?

Макар де знаеш, че хазартът е до време...

А алкохолът, Боже, е до гроб!...

И тъй отива си и тоя ден по счупените улици,

събрали от нещастията на бедния народ.

Остава само ръждивият знак със нож и вилица

и спотаената мечта за по-добър живот...


Want to read more?

Join our community to get full access to all works and features.

© Христо Стоянов All rights reserved.

Comments

Comments

  • мила родна картинка...
    ... но защо ли не изпитвам и капка съчувствие към "алкохолния синдром" ?! ... освен на тия дето са покрай него ...
  • Харесва ми!
    Много мрачно.

Editor's choice

Ти 🇧🇬

askme

Навярно за последно днес ти пиша... Не ми се пише вече. Вече не. Но няма как да спра да те обичам. Н...

Душа 🇧🇬

Patrizzia

Тъй жилава е моята душа, а уж – покорна, поетична, кротка. Прощава ми, когато съгреша, до девет пъти...

Ковачът на лунния сърп 🇧🇬

argonyk

Нито на изток от рая съм бил, нито на запад от пъкъла чер. В двора ми пее синигер в дактил, свири щу...

Мъжко хоро 🇧🇬

argonyk

Прибраха стадата – не нàйдоха пàша. В хамбарите тичат уплашени мишки. Гайдарят допива поредната чаша...

Кръчма за самотници 🇧🇬

Anita765

Тя стъпи на прага – ефирна и лека, и в кръчмата стана по-тихо от храм. Как зяпаха всички! И питаше в...

Нека нямаш студени недели! 🇧🇬

Alex.Malkata

Моя тиха и вярна тъга... с дъх на есен и почва дъждовна... Спри на моите устни сега и кажи ми: Защо ...