Философия на примирението

Примирението.

Съзидателно отстъпление. То ни учи да приемаме нещата такива, каквито са. Не такива, каквито са по принцип, а такива, каквито са в момента. Сега. Защото… Моментът им може би още не е дошъл. А може би отдавна е отминал. Неусетно. Мигновено. Или пък никога не е идвал? Няма и да дойде. Засега. А в бъдеще? Може би моментът тепърва предстои. Но му трябва време да се случи. Трябва му търпение, за да вземе превес.

Егоистично изисква

да чакаме. Да очакваме. Тръпнейки. С надеждата, че ще се случи.   Очакваш го с часове, дни, седмици, месец.   Решаваш, че нямаш време. Да чакаш. Ти си смел. Ще го предизвикваш. Него – моментът. В битка с предизвестен резултат. Готов си. Да промениш хода на събитията. Да създадеш обстоятелствата.   Ти си. Вулкан от емоции. Лавина от трепет. Ураган от Любов. Изригваш. Помиташ разума.
Разливаш се над принципите си. Капка по капка. Зад предела. Отвъд празнотата. До дъно.   Уморен си. Деформиран.   Ощетен. Празен отвътре. Недоизчакал чаканото. Очаквайки недочаканото. Заклещен в настоящето. Сам със разума.   Боли те. Болката е неизбежна. Страданието е по избор. Решаваш. Избираш. Че имаш избор. Да се примириш. Отстъпление. Отбой. Съзнателно капитулиране. Примирение. Не с моментът,   а с нещата такива, каквито са.   По принцип.