Философията на една кучкарка
С презрение, дори погнуса,
на нея гледат в квартала,
а тя се рови из боклука -
за кучетата улични храна е пак събрала.
Едни ù викат откачалка,
а други – луда, мърша и свиня.
Качила се е тя на своята пързалка.
На кучетата си е дала цялата душа.
Един подвикна ù с ярост в гласа:
- Защо ги храниш? Нека да измрат!
Нападат хора, гадни същества.
Вонят ужасно, болести разнасят.
От суета ги храниш или от вина?
На по-възвишена от нас ли ще се правиш?
На самарянка или на каква?!
Но думите му вятърът разнесе
и тя отмина, даже и не спря.
Със своята мисия зае се,
потъна в снежната мъгла.
Избяга той, прогонен от вонята.
Изплю се, после изруга.
А вънка беше люта зима.
С премръзнали ръце, крака,
мърмореше си бабичката тихо,
мърмореше си тихо под носа:
- Ще храня куче – куче да ме лае!
Човеци храних – за мене никой днес нехае!
© Явление All rights reserved.
