... The Lark...

В закърнели усмивки...

… пробужда се Есен

сякаш никога зимата не е била

бавно сяда до мен и ме гали безпръстно

и рисува в очите ми нежна следа…

… и е голо небето и още е утро

несъбудено Слънце бълнува звезди

и усмихва Луната посърнали рози

по които все още животът струи…

… и потича дъждът по ръцете ми жадно

да покълне когато потеглям назад

бавно сяда до мен и ме гали безпръстно

в закърнели усмивки рисува ми път…

***

Говорим с един светофар…

… за живота

„Добър е той!” – казва ми…

„Хайде, върви!”

… а аз съм притиснала счупена ваза

и нещо в ръцете ми страшно кърви…

В червено обгърнат простенва простора

за капчица синьо крещи сипкав ден

и в жълто препуска безгласна умора

посипала всяка следа подир мен…

А мигат коли с побелели премени

шуми булевардът с безсънни очи

простенват зад облак тепетата денем

а в клоните вятър  безпаметно спи…

***

Понякога…

… така задълго се загубвам

че всяко връщане изглежда ми познато

и някак непрокудени са миговете

денят е все тъй син

понякога… е лято…

и вятърът навява ми за стъпки

разстлани в не –

заглъхнали посоки…

(понякога е тихо и на тръгване

а в струните пресипнали са нотите…)

и с две ръце притиснала очите си

пристъпвам бавно към скалите

отдавна е заглъхнала душата ти

и нощем тлее всред звездите…

(… понякога дори не се завръщам…)

… хей тъй – напук на цветовете

рисувам в жълто всяка пролет

и птици са обгърнали небето ми

и всеки път отвъд е обич…

нестихващ дъжд отмива всяка жажда

покълва по ъглите и те търси

понякога… понякога съм малка…

и в дланите ти вплитам пръсти…

и всяко връщане изглежда ми познато

и всяка есен все така е златна

и всяка зима стене недочакана

и все така студен е камъка…

понякога…

Tака ми липсваш, мамо!