Фрагменти...
... The Lark...
В закърнели усмивки...
… пробужда се Есен
сякаш никога зимата не е била
бавно сяда до мен и ме гали безпръстно
и рисува в очите ми нежна следа…
… и е голо небето и още е утро
несъбудено Слънце бълнува звезди
и усмихва Луната посърнали рози
по които все още животът струи…
… и потича дъждът по ръцете ми жадно
да покълне когато потеглям назад
бавно сяда до мен и ме гали безпръстно
в закърнели усмивки рисува ми път…
***
Говорим с един светофар…
… за живота
„Добър е той!” – казва ми…
„Хайде, върви!”
… а аз съм притиснала счупена ваза
и нещо в ръцете ми страшно кърви…
В червено обгърнат простенва простора
за капчица синьо крещи сипкав ден
и в жълто препуска безгласна умора
посипала всяка следа подир мен…
А мигат коли с побелели премени
шуми булевардът с безсънни очи
простенват зад облак тепетата денем
а в клоните вятър безпаметно спи…
***
Понякога…
… така задълго се загубвам
че всяко връщане изглежда ми познато
и някак непрокудени са миговете
денят е все тъй син
понякога… е лято…
и вятърът навява ми за стъпки
разстлани в не –
заглъхнали посоки…
(понякога е тихо и на тръгване
а в струните пресипнали са нотите…)
и с две ръце притиснала очите си
пристъпвам бавно към скалите
отдавна е заглъхнала душата ти
и нощем тлее всред звездите…
(… понякога дори не се завръщам…)
… хей тъй – напук на цветовете
рисувам в жълто всяка пролет
и птици са обгърнали небето ми
и всеки път отвъд е обич…
нестихващ дъжд отмива всяка жажда
покълва по ъглите и те търси
понякога… понякога съм малка…
и в дланите ти вплитам пръсти…
и всяко връщане изглежда ми познато
и всяка есен все така е златна
и всяка зима стене недочакана
и все така студен е камъка…
понякога…
Tака ми липсваш, мамо!
