- Здравей!

Виждам, завръщаш се при мен,

Кажи как премина твоят ден?

 - Като всеки друг, един и същи,

Нося само умората вкъщи.

 - А пък аз на толкова места бях...

И плаках... и се смях.

 - Виждам, пак в облаците витаеш,

А мен как ме боли гърба, ако знаеш.

 - Как всеки ден си с нова болежка,

Та ти си просто чиновник,

Нима си вдигнал писалка тежка?

 - Днес на обед ядох превъзходна пица.

 - Аз пък припознах се в една птица.

Да, даже мога да ти разкажа.

Аз дори с нея всичко съпреживях,

Но пред тебе ще стана сигурно само за смях.

Там, под храста застинал, трънлив,

за свобода се бореше птица в клетка,

стон отчаян в глас звънлив

и жалост под натежалите клепки.

Как искаше тя да почувства, да усети

какво е да владее необятната шир,

но душата и окована, назаем взета

не ще постигне със себе си мир.

Негласно тя тогава се запита „ За какво се боря?”,

облегната, търсейки отмора в студената решетка.

„Нима свободата е в това да летиш на воля

или намира се тя в собствената ти клетка?”

За миг това изстрадано прозрение

крехкото и същество развълнува,

изпълни телцето и с удовлетворение

и успя от отчаянието да изплува.

Но не останали и сили вече,

разделяше се със сетния си дъх,

животът от нея в сълза изтече,

сълза на радост от достигнат връх.

Духът и стремглаво нагоре пое

в синевата да отведе птичката,

най-сетне тя свода завзе,

а на клетката скърцаше вратичката.

 - Ти хубаво ми говориш за птици и клетки,

но знаеш ли колко имаме неплатени сметки?

А е зима, навън тегне такъв студ, мраз...

 - Да, само че не навън, а вътре в нас.

Но щом студът намери сега какво да скове,

някога имали сме значи уханни цветове.

От тебе аз съм вечно неразбрана,

все си на работа, все те няма...

И няма какво да ни се случи

и си вечно такъв... скучен!

 - Аз нямам какво възвишено да ти кажа,

нито нещо вълнуващо да ти покажа,

но имам обич, успяла някак си да изплува

от дълбока черна мътилка

и зная душата ти какво жадува

и от него имам цяла бутилка.

Зная, жадна е в тебе тази птичка.

 - Сега ме изкара и алкохоличка!

 - Аз да ти угодя, а все всичко отива на кино.

 - Ама ти си взел от любимото ми вино.

На овехтяла връзка сякаш сме в плен

и сякаш този живот не е за мен.

От двама ни, кажи, какво остана

Нима няма нищо веч?

Искам да протегна ръка, да те хвана,

Но ти си толкова далеч.

Ние ли бяхме онези,

търсещи, искащи с пламък и жар,

смелостта с времето в нас залезе

сега страхът е на порива стражар.

Бягаме нанякъде устремено,

от какво ли, от себе си най-вече

и всичко остава вътре стаено

и не пороят в нас, а времето изтече.

Какво сме повече от безплътни силуети,

думи неизказани ни веднъж поне,

ненаписани, непрочетени куплети.

А може би така е по-добре?

Рисуваме сковано плахите си скици,

ах, да можеше пак да сме онези,

а не призраци на птици,

хванати в кафези.

 - Някога можеше и да се трогна, преди време, когато бях млад.

Сега съм с чувства притъпени, ала изпитвам неистов глад.

 - Сготвих вечеря за тебе, при това с любов.

 - Не, предпочел бих дори вкиснат картоф.

 - Щом  храната ми за нищо не става,

ще ядем само хляб тогава.

Виждаш ли какъв си егоист,

години наред ми даваш на хляба средата,

а аз обичам да ям от него кората!

Но остави, седни в удобна поза,

нека вечеряме тихо и в проза.

 - Аз мислех, че нея обичаш. На първата ни вечеря ти отделяше настрани кората и въпреки че аз не я обичам, я взимах за себе си всеки следващ път.

 - Та аз тогава бях просто с изваден зъб!

 - А защо не си ми казала досега какво искаш и обичаш?

 - Ами, така... мислех, че ти я ядеш само защото нея обичаш и ти я отстъпвах. Толкова години така са минали... всеки уж за другия, преглъщайки това, което не сме искали.

 - Ако искаш може да си ги разменим занапред от тук?

 -  Не, нека ни напомня, че още мислим един за друг.

Ето, има и фъстъци, яж.

 - Ама аз обичам ли фъстъци?

 - Обичаш, да.

 - От толкова работа и грижи, не си спомням вече какво обичам.

 - Нали аз помня.

 - Да не ме бъркаш с някого другиго, сигурна ли си? Ами ако съм алергичен?

 - Не, ти беше. Някак си те свързвам с тях и аз не знам защо, но зная, че ги обичаш.

 - Разбира се, та нали именно фъстъци бяха тогава. Помниш ли, преди двайсетина години, ти имаше рожден ден, а аз нямах и една стотинка да ти купя подарък. Имах само шепа фъстъци в джоба и ти подарих тях. Ти тогава ми се усмихна и няма да забравя какво ми каза - „иска ми се да бяха изумруди”.

 - Била съм меркантилна глупачка.

 - Но сега не мислиш за пари, както тогава.

 - Да, сега съм само глупачка.

 - Ясно си спомняш от преди години нещата,

Но май забравил си, че днес е същата дата.

 - Ти смяташ, че за тебе нищо не правя,

Но това не бих могъл аз да забравя.

Толкова години над книжата превивах аз гръб

Само за да мога да ти купя този подарък скъп.

Онази твоя усмивка в мен не зная какво пробуди,

Но си обещах да ти подаря някога изумруди.

 - Аз си мислех, че за тебе вече нищичко не знача,

А сега от радост иде ми да се разплача.

 - Но къде щастието ти отлетя?

Виж, донесъл съм ти и цветя.

 - Навярно ще ти прозвуча крайно нелепа,

Но знаеш ли, предпочела бих фъстъци в шепа.