Гарата
Стоя на тая гара като
Бог пред Сътворение.
От писъка на свирки оглушала.
Посрещам и изпращам влакове
в ръждясалото умозрение.
Във многополюсната суета
захвърлям нежелани пози.
Очите ми са коловози
в далечина…
Превръщам мигове в картини,
картините - във мигове.
От стъпки сътворявам прагове,
от непристъпността - пъртини.
Тече край мен великата река
от пътници, товари
и всеки има влак с безкрайни гари,
и всеки има свобода…
Когато запъхтян накрая
влети и моят влак,
по тайния му знак
ще го позная.
Тъй както пясъкът във мидата
на бисер се превръща.
Аз нося гарата в сърцето си
да бъде дом и къща.
© Диана Кънева All rights reserved.
