В злокобен мрак, без дъх дори за писък,

готови да положим кости в тесен гроб,
с очи обърнати към свода нисък
останахме без капка мощ.

Погълнаха ни тъмни, мрачни сенки,
издърпаха ни надалеч един от друг,
за нас бе безнадеждно трудоемко
да стигнем вражеския вожд.

Опитахме. Готови да загинем,
надигнахме се за последно пред смъртта.
Да победим бе подвиг непосилен,
но срещнахме врага със нож.

Обаче лъч разкъса в миг тъмата
и сенките стопиха се пред светъл лик!
Животът се завърна по лицата,
изтръгнати от края лош.

Езекиел, облян от лунен блясък,
изправи се пред демона на мрака сам,
злорадството му срина с гръм и трясък,
изпълнен с непреклонна мощ.

Невярващи, ний гледахме пленени
единия, опълчил се на ордата,
а наший враг отстъпи, прелъстен от
амбицията да бъде вожд.

Спасени, паднахме от силна немощ,
а той бдя над изнурените ни лица
спокоен, лъчезарен и нетрепващ
с на гърлото си остър нож:

За да разпръсне мрачната прокоба,
той трябваше на гибел да се предаде,
превръщайки се в бляскави окови,
заключващи съня ни лош.

Щом се изправихме, видяхме него,
привлякъл демона далеч от всички нас,
но явна бе тъй крехката му тленност,
а злото бе с ужасна мощ.

Дори могъщ, врагът не беше глупав
и хитростта му би могла да го спаси -
предложи на младежа с поглед лукав
да властва с него като вожд.

Езекиел потрепна - сам отново,
застанал кротко между мрака и смъртта,
в сърцето му, по-тежко от олово,
заби се сякаш остър нож.

Но към смъртта пристъпи със усмивка
и думите му заблестяха в светлина:
"На нуждата дошъл съм да откликна
и изборът ми не е лош".

Последно "сбогом" даже не отправи
и двамата потънаха във бездната,
но ние никога не ще забравим
героя в паметната нощ.