Глад

Животът ми е дрога... но пък и отрова -

велика еуфория, но също - болка, вик.

Проспах си шансовете като дневна сова...

Но за сърцето любовта е моят наркотик.

През всички дни за нея все съм абстинентен.

Постигам щастие, щом мога нещо да раздам.

В такива случаи дори най-малкият момент е

надрусване духовно като на молитва в храм.

Кръвта ми страда - любовта е в недоимък...

Жадува дозата ù със пустинна жар.

Съдбата ми пробутва своята токсина...

Пък аз съм петимен за божи (и човешки) дар.

Той не е някаква отвлечена нирвана,

не е пари и не е злато, не е вещ,

а мир като след пушене марихуана,

сълзица чиста на едната гола чест.

С детето на душата си я прогнозирам.

Дори да бъде само капка в розов цвят,

направо във сърцето ще я инжектирам,

заситил с нея наркотичния му глад.