Глас, който пропуква ледове
ГЛАС, КОЙТО ПРОПУКВА ЛЕДОВЕ
Мракът стяга ни с дрипав повой
и ни стелва разделна пътека.
Цяла вечност премина в покой.
Отмълчахме се – сякаш до века.
Мъкна грях – при това непростим,
че не пее в душата ми славей.
Докога ли със теб ще търпим
мълчините, в които се давим?
Крее кротко животът край нас,
изтънява небесният корен.
Но се питам – Ще имам ли глас,
щом наново реша да говоря?
Само стон – за да спука леда –
и да зная, че още съм жива.
Уж си тръгва от мен любовта.
все потегля – но не си отива.
© Валентина Йотова All rights reserved.
