Глас от розов бурен
Гласът от другата страна,
напомнящ за угасваща луна,
споменът далечен и бодлив -
също като роза със бодли красив.
И тази роза своя аромат разпръсна,
със своя слух го вдъхнах -
свежестта на розова вода
във вените ми жадни се разля.
Не попитах кой и от къде е -
споменът във тоз момент владее.
Ухание слуха ми покори,
розов лъч съзнанието озари.
И в таз действителност така лъжовна
мигът бе вечност безтегловна,
душата ми пируваше греховно,
а този дъх за нея бе отровен.
И не защото бе красив,
а защото бе истинно лъжлив.
Розовият аромат с бодлите си слуха убоде -
умът ми бе оставен в нищото да броди.
Съзнание, за последен път се заблуждаваш -
тоз глас не е слънце пътя ти да осветява.
Не е и роза, галеща те с аромат,
той е бурен, разцъфтяващ в твоя ад.
Ти храниш го със свойта вяра жива,
той сладостно и жадно я изпива.
А без вяра твоят край не е далечен -
край безпаметно и безутешно вечен.
© Меги Алексиева All rights reserved.
