Ти кой беше? Как искреше?
С жарки лъчи или с въглени скрити?
До тебе нещо дали крещеше,
че отчаяно те обичам?

Нима повярвал си му, слънце?
Нима в съня си си решил,
че някак си, докато си се мръщил,
в сърцето ми си се вкаменил?

Кажи ми, слънце, кой си всъщност -
сбор от безброй красиви гени,
продукт на инатата си същност,
дълбаещ дупки, в пропасти вече големи?

Тази корона не е моя.
Аксесоари аз не раздавам.
Ако като на крал съм ти говорила,
то просто на себе си сценки съм разигравала.

А ти, дори в съня ми като идваш,
по-незабележим си от собствения си портрет.
Това, което от мен си взимал,
не е нещо, без което не мога да вървя напред.

Не се подвеждай, любов моя.
Докато с влюбено желание пред теб мълча,
с моето подсъзнание си говоря,
а то отдавна търси нова красота.

Имаш главна роля в моята пиеса,
но това е театъра на моята лудост,
а той гори, докато свлече се някоя завеса
и сценарият не се напълни с герои други.

24.07.2008 г.
гр. Пловдив


За този стих благодаря на Depeche mode и "Never let me down again", и на един, който се самозабрави.