Гледам мрака
ГЛЕДАМ МРАКА
Гледам мрака...
...как провлачва стъпки, как застива
в острите ъгли на тишината,
как настръхва черната му грива,
как гъстее тъмният му вятър...
...как по дънния му пласт се утаяват
слой след слой видения безкрили,
как се смесват, как се вкаменяват,
как заливат всичко като прилив...
Слушам мрака...
...как поглъща гладно битието,
как безшумно зад гърба му се прокрадва,
как замахва сред простора на небето
на луната с кехлибарената брадва...
...как, раззинал хищно черни устни,
всмуква в тъмния въртоп тревите,
как не иска нищо да изпусне,
как облизва пръсти, ненаситен...
Стъпвам в мрака...
...и се стапям в чернотата непрогледна,
и ме няма до колене, до гърди, до шия,
виждам как изчезвам – жив! – безследно,
как е алчна тъмнината, как ме пие...
...как тека – река сред брегове от нощи,
как се мъчи същността ми да изчезне,
как поема мрак сърцето – още, още! –
как самият аз съм нощ, как ставам бездна...
Дишам мрака...
...пия мрак, преглъщам мрак – не спирам.
Нищо в нищото, светът безмълвен чака.
Горе свети остра лунната секира.
Седнал в ъгъла на тишината
гледам мрака...
© Валентин Чернев All rights reserved.
