Вълни от мисли
в бряг от спомени се блъскат,
но бряг реално не намират.
Потъва островчето на надежда
и бавно с него изчезва всичко.
Ти си там някъде, далечен,
блед, прозрачен, призрак вечен.
И нейде все още рей се
ликът ти слънчев.
Но не усмивка,
а сълзи напират
по тоз лик невзрачен.
Ала тупти в гърдите лудо
сърцето глупаво и доверчиво.
Тупти – не, но бие лудо,
щом близко те усети.
Умът да чуе не желае,
достатъчни са му
дори лъжите твои.
То бие... ще изскочи още,
но да те загуби
не ще да рискува.