Там, от белия ни Дунав,

той поел е към върха

и пронизан от куршума

е прекрачил вечността.

Днес към паметника гледа

свъсеното ни небе –

няма кой да го последва,

хората да поведе.

В паметта ни той наднича

и след век един, след два

тук на длан в земята тича

тази Ботева следа –

по зелените полета,

по високите била,

в този паметник с излета

сплав от думи и дела.

Ако някой му откъсне

камъче или пък стих,

Ботев, гневен, ще помръкне

и ще викне: „Аз простих

на предателите нисши

и на робските души,

но историята, вижте,

как с перо се днес руши!

Някой там я пренаписал

за пари – една торба –

и решил, че няма смисъл

вече моята "Борба”!

И навярно се срамува

от героите си той.

А Европа вече чува

тук  площадния прибой –

знаци за промени важни,

чувството ни за вина.

Политиците продажни

мутренските правила

в парламента как налагат –

туй не мога да простя! –

Ще прекрача бронзов прага

роба пак да поведа!”