Го­ди­ни­те от­ли­тат ка­то пти­ци.
Го­ди­ни­те те­кат ка­то ре­ка.
Грее мъ­д­рост в тво­и­те зе­ни­ци,
но в тях бле­щу­ка мъничко тъ­га.
Се­га си ка­то ще­д­ра ни­ва.
Се­га си ка­то плод уз­рял.
Ра­дост, но и жал пре­ли­ват –
жи­во­тът на зе­ни­та си е спрял.
След те­бе тол­ко­ва го­ди­ни
се ви­ят ка­то път сре­б­рист.
Бле­с­тят на мла­до­ст­та ти не­бе­са­та си­ни,
на зрелостта ти не­бо­с­к­ло­нът чист. ...