Гологан
... и значи залезът съм аз... К. Кондова Щом моят ден на клонка се обеси, пристъпвам в детството като във храм, където брат ми, тъжен или весел, е Бог за мама - други аз не знам. Той и да хърка - тя ще го пригали, аз и да пея - къртя зъб след зъб. Той все е изгрев, аз - помръкнал залез и стомна, пълна с мамината скръб. И спуска тя ръката си корава -
отсечен клон, а аз примижвам, зер не знае мама, че се спотаява у мен единствен гологанът чер. А гологанът се не губи лесно, макар и вън докрай да се стъмни.
Излъскаш го с ръкав и цял щом блесне, ревниво храни път и черни дни. И в тишината, властно и нечуто, расте страхът, по-дрипав и от щир, да не търкулна тънка сянка утре край кръстовете, не намерил мир...
© Ивайло Терзийски All rights reserved.
