Гора

Разхождам се сред голите тела на дърветата.
Кората им настръхва от вятъра,
сякаш помнят нещо,
което никога не е било изречено.

Вечерта се разтича във въздуха,
впива се в очните ми ябълки.
Всичко е тишина.
И тишината е всичко.
Твоята тишина.

Тя се надига през влажната пръст,
провира пръсти между сухите листа.
шшшш…
иска да ми каже нещо,
не с думи,
а с тежестта на присъствието,
с паузата между два удара на сърцето.

Може би това е любовта -
тихото присъствие,
да бъдеш там
без да взимаш,
без да очакваш,
без да притежаваш.

Стоя и слушам,
без да питам,
без да бързам.

И душата ми -
по-тиха,
по-мека,

се връща у дома