Горчиво кафе
Къде изчезна от мен покоя,
измъчено тежко минаваха дни,
къде си сега, красавице моя,
къде ли са твоите прекрасни очи?
Без теб е някак си тежко и трудно,
вървя замислен в студената нощ,
стрелките на времето влачат се мудно
и облива лицето ми ситния дъжд.
В града милионен сякаш съм сам,
трамвайно ехо, улици мокри...
Леко пристъпвам, макар че не знам
къде да отида, при кой да се стопля.
И трепвам неволно от хладния вятър,
треска ме гърчи като пред сцена,
както гладният просяк, пред оня театър,
гдето детето в прегръдка приема.
Защо във конвулсии стене душата,
къде изчезна от мене смехът?
Защо тъй съдбата подрежда нещата
да бъдат изпълнени с болка до смърт?
Не зная направо от где да захвана,
захапал в зъбите си влажно Бе Те.
Премръзнал и мокър влизам в "Хавана"
да пия горещо, горчиво кафе.
Замислен, отчаян, потънал във дим,
храня надежди, но тебе те няма,
хора се нижат един по един,
а аз съм седнал на маса за двама...
© Валентин Желязков All rights reserved.
Усмивки!
