Горите тучни
Горите тучни вече зеленеят,
младостта назрява и не чака,
идеали забравени, мечти несбъднати
изплуват от миналото недалечно.
Слънчевата пролет вече бърза,
живота тича и поглед назад не обръща,
мигове неизживени, надежди стаени
скитат се към кръстопътя недалечен.
Буря тъмна се задава неусетно,
светкавиците резки природата променят,
птиците, гнездата недосвили,
бързат да се скрият от пороя недочакан.
Силата природна слива се със мен
и неочакван прилив на енергия
кара ме да действам като вихрушка,
и клоните на живота да прекършвам.
Само миг... и трясък оглася тишината,
настъпила между земята и небето,
в скута на природата,
сред сенките на Вселената.
Трясък... и блясък след него,
кръв потича по лицата, боязливо изкривени
от страх пред величието на силата,
от страх пред собствения си страх.
И бавно стича се отровата,
и бразди дълбоки оставя по кожата млада,
по душата неразбрана,
по мислите, лутащи се безспир.
Белезите не ще зараснат и след хиляди години,
раните ще останат незатворени
и споменът болезнен ще наранява
като нож касапски злобен.
© Юлия All rights reserved.
