Хиляда стъпки се разтичат 

по сивите павета

на този стар площад;

Времето се скри 

зад трепнеща завеса

и загледа със съдбата изотзад -

баналните истории

как крачат на кокили,

облекли си палтата от егоцентризъм.

Бетонният килим 

задиша тежко под краката им

и горко проплака с есенен ръмеж.

Торба с кръв и кости, и туптящ копнеж,

подпряла мокра пейка,

гледа без да вижда

потока на живота

във вените на град отдавна мъртъв.

Гали главата й уличен фенер -

нежно, по майчински,

шепнещ лъжата,

глуха и сляпа -

‘дишай и всичко ще бъде наред’