Градски пачуърк
И ако небето изчезне,
ще ушия за всички по късче небе.
Ненужните цветни парчета от плат ще разрежа на две
и кротко ще седна с иглата. Старателно бод подир бод
ще нижа, додето ръката им вдъхне прашинка живот.
Небето ще светне. А в него
ще хвръкне градът пощурял.
Ще хукнат децата навънка. Ще свирне трамваят заспал
и също ще тръгне по пътя край къщи, градини с цветя.
(не знам колко точно парчета от плат ще ушия с ръка).
А как станах небесна шивачка?
Напоследък
всички изхвърлят ненужните вещи край старите кофи за смет.
После ги разпиляват наоколо. А пък аз за късмет
съм сръчна с иглата.
Научих се как с плат и рими да си кърпя душата.
Затова понякога кърпя и прокъсаните дънки на големия град.
С по-мек десен. С кадифена панделка. С някой нов цвят.
Или просто изрязвам
черния дим на стария страшен комин,
пантофите грозни на катастрофите,
и нещастния поглед на мрака,
в който някой някого чака, а той не идва.
Зашивам покрив над бездомните в нощния час.
Зашивам усмивки на котките,
нови рокли на дамите в градския парк.
На сираците – майка и татко,
на болните – още живот.
Така градът става добър… и красив, и любим… Сякаш нов.
Но аз знам, че е старият град.
Защото поглеждам в него през всяка незакърпена дупчица плат.
© Нели Господинова All rights reserved.
Чудесно, Нели!
