Градът на сляпата надежда
Не стоплих твоя ден забързан с ласка,
а ти пестеше всяка топла дума.
Събрала снеговете на Аляска,
все чаках като огън в мен да лумнеш.
До сиво пепелище да изтлея,
та после като Феникс да възкръсна.
Готов да бъда бях дори злодея,
на части дето ще нареже кръста.
Уви. Часовникът немилостиво,
трохите щастие кълвеше хищно
и никнеше в очите ми коприва -
прозрачна сянка на самото нищо.
Но ако някой ден решиш отново
да се събудиш в моята прегръдка,
подсетена по слух от тъжна сова,
или от винено-горчива глътка,
тръгни без страх след огнена комета,
която мрака посред нощ разрежда,
ще ме намериш много лесно, ето -
адрес: градът на сляпата надежда.
© Димитър Никифоров All rights reserved.
