И днес Аз разума си губя,
денят е мрачен и суров,
минутите ми се струват тъй дълги,
кога ще дойдеш при мен, Любов?
В лудостта си се лутам,
кристалите в очите ми горят,
без дъх от огъня оставам,
но се връщам за пореден път.
Нощта тихо с мен остава,
поглъща мракът светлите лъчи
и ето, пак изпадам в забрава,
гушната в меките възглавници.
Съмва се.
Отново идва твоят час,
когато ме омайваш с нежния си глас.
Докосваш ме…
Впиваш устните си в мен,
прегръщаш ме силно – за пореден път съм в плен.
Жадна съм за теб,
жадна съм за твоите очи,
ако сега ми кажеш: „Отдай ми се изцяло!”,
бих ти дала душата си дори!
О, тъй коварна съм,
тъй греховна,
да измъчвам собствената си душа,
аз съм тази, която те пороби, о, свобода!
Залезът изгрява,
с него си отиваш Ти,
остави ме да пия до забрава
и сега ме оставяш сама, нали?
Жесток си!
Демон с най-красивото лице,
обръщаш се и се усмихваш – усмивка,
която разтопява моето сърце.
Прегръщаш ме последно,
правиш крачка настрани,
но вместо да те пусна,
неусетно целувам устните ти.
Отдръпваш се,
отново се впивам в теб.
Бориш се,
но накрая се предаваш и пленен
за първи път ме гледаш с поглед съкровен.
Вече не съм твоята играчка,
аз съм твоята жена,
на целувките ми страстно отговаряш,
омагьосан от моята красота.
Сливат се нашите души,
за първи път усещам,
че ме обичаш Ти.
© Бояна Петрова All rights reserved.