1

В дома си сив, наречен Аз,

поезията се косеше:

- Защо не никне тука цвете

и помътняват цветовете?

С талант художнически Аз-а

го оцветявам с вкус – с наслада

и с виртуозни завъртулки,

извайвам екстра щукатурки.

Как никой, никак  не дойде,

да види тези цветове

и форми, докато е време –

преди праха да ги обземе?

Почукало се на вратата

и пощальонката - съдбата

с протегнати и румени ръце,

поискала вода да ù даде.

- Защо ми е вода от твойте шепи – 

се троснала поезията дръзко –

не виждаш ли, че с новите тапети,

заета съм, да скривам всичко мръсно?

- Изпраща ме реалността –

усмихнала ù се съдбата –

очите си да плиснеш с таз вода,

за да приключите  с враждата!

И още – съобщение до теб:

- Излез от Аз-а и живей!

Огледай този пъстър свят!

Рисувай го и се надсмей –

ще те дари с живот богат!

Но, поезията беше суетна –

хлопна вратата на съдбата

и загърбвайки реалността,

продължи да се задълбочава

в Аз-а си...

                       2

Море от поквара.

Простотата -

излегнала се,

подмятана от вълните,

се наслаждава.

Сложността -

плува сред вълните,

натоварена с безброй желания

и разсъждава:

- Защо ли не мога така,

без посока

да плувам в порока

и аз?

А, уж съм скроена,

по принципна схема

с понтони и с рейки –

с баласт...

Докато разсъждаваше,

покварата я удави...

А простотата,

продължи да се рее безметежно,

защото разполагаше с балони,

от нежелания...

                        3

Борба.

Наперена, формалността,

разтреперана и начумерена,

подхвърля неформалността –

хилава, но гъвкава.

Действието -

залага напрежение

на формалността.

Бездействието -

залага спокойствие

на неформалността.

Интуицията ги ограби,

обявявайки рунда за некоректен

и спечели време...

Дилърът,

винаги печели -

с времето...

                        4

Бостан с тикви.

Същественото

и несъщественото

спорят:

- Ще взема вътрешното – 

казва същественото.

- Не, аз ще взема външното –

запъва се несъщественото.

Смутът -

арбитър между тях,

превива се от смях:

- За дребнавостта –

цвета.

За точността – среда.

Тук тиква,

не една –

невежество,

недоверие,

неразумност, 

сръдня...

                         5

На чукар планински,

кристал тюркоазен

блещукаше горд и щастлив -

че тъй е красив,

надарен и помазан,

природно,

че с багри е жив.

До него, сивееше камък невзрачен,

заоблен от дъжд и от пек,

най-скромен, типичен,

не толкова лачен,

ала вековен мъдрец.

Веднъж,

човек на склона попадна

с чукче геоложко в ръка –

видя суетливеца,

задъхан го грабна,

а после плюна с уста:

- Лъжовен боклук,

как ме ментоса?

Не струваш ни йота дори! –

С чукчето кристала -

изнервен,

ядосан -

на малки парченца разби...

А сивия камък, там си остана –

на своето място тежи...

И вечер,

звездите го слушат в Балкана,

как истини тихо, реди:

- Не е голяма славата на пищността.

И знатността, не е в изтъкване крещящо.

Ценящият, ще те погуби на мига,

ако си само стъкълце, блестящо.

В основата на всяка висота,

е низостта изискана и пъстра.

Неблагородството, е без цена –

безценно, като родна къща.

Падението в низостта

от висотата е логично...

А, благородното петно,

по-често, всъщност,

е двулично...