Химн
За истината свята днес живея,
защото даже бог от нея се отрече
и вярата е косъмът тънеещ,
лъжата многобройни кожи свлече.
А тази истина е моя теорема.
Ще трябва да я формулирам и докажа.
Дочувам най-тревожната сирена
със воя си дошла да ме накаже.
И виждам крехкото и разрушимо,
подложено на хиляди палачи,
от бъдещето идващи незримо,
във тоги черни - гвардии косачи.
Мелодия единствена - върховна
във вените на тъмната вселена,
все още недописана поема -
духа освободила от греховност.
И аз на нея само съм отдаден,
докато пиша разпилени стихчета,
от собствените си мечти предаден,
в непоправимия живот-измислица.
Житейската река се ускорява -
извайва призрака на водопада.
И хипнотично всичко се смалява -
надеждата ми в безтегловност страда.
С лица разпръснати в безброй посоки,
се мъча да се събера отново.
Неистово да изпреваря скока,
за да постигна трайната обнова.
Но времето разпада се на пепел -
шагреново тънее то до бледност.
Очите втренчени напред слепеят,
звездите мигат в треморна суетност...
За истината свята днес живея,
защото даже бог от нея се отрече,
последен лъч, във който ще изтлее
мигът от зрящите наречен вечност.
© Младен Мисана All rights reserved.
