Химн
За истината свята днес живея,
защото даже бог от нея се отрече
и вярата е косъмът тънеещ,
лъжата многобройни кожи свлече.
А тази истина е моя теорема.
Ще трябва да я формулирам и докажа.
Дочувам най-тревожната сирена
със воя си дошла да ме накаже.
И виждам крехкото и разрушимо,
подложено на хиляди палачи,
от бъдещето идващи незримо,
във тоги черни - гвардии косачи.
Мелодия единствена - върховна
във вените на тъмната вселена,
все още недописана поема -
духа освободила от греховност.
И аз на нея само съм отдаден,
докато пиша разпилени стихчета,
от собствените си мечти предаден,
в непоправимия живот-измислица.
Житейската река се ускорява -
извайва призрака на водопада.
И хипнотично всичко се смалява -
надеждата ми в безтегловност страда.
С лица разпръснати в безброй посоки,
се мъча да се събера отново.
Неистово да изпреваря скока,
за да постигна трайната обнова.
Но времето разпада се на пепел -
шагреново тънее то до бледност.
Очите втренчени напред слепеят,
звездите мигат в треморна суетност...
За истината свята днес живея,
защото даже бог от нея се отрече,
последен лъч, във който ще изтлее
мигът от зрящите наречен вечност.
Искате да прочетете повече?
Присъединете се към нашата общност, за да получите пълен достъп до всички произведения и функции.
© Младен Мисана Всички права запазени
